Една цветна столица

Хараре - столицата на Зимбабве, малка страна в Южна Африка, е основана през 1890 година и е наречена така в чест на вожда на племето шона. Днес тя е един от най-модерните и съвременни градове в страната, пълен с растителност и паркове.

Широки зелени проспекти, огромно количество градини, великолепни в сиянието си небостъргачи в съчетание с малките старинни здания поразяват въображението.

Основната забележителност на столичния град са Художествената галерия и Съвременният музей на кралица Виктория. Посещаващите тази удивителна страна трябва задължително да видят картината на Томас Байнс, на която е изобразен водопадът Виктория. Платното на известния живописец е изложено в галерията, а в Съвременния музей можете да видите пещерните рисунки на народа шона.

За да отдъхнете в Хараре, трябва да посетите парка на Роберт Макилвайн, птичите градини Ларвон, парка на лъвовете и гепардите. В огромната ботаническа градина се срещат повече от 900 вида растения, а в градините Мукависи – повече от 230 птици и огромно количество различни животни.

Красива гледка към града и околностите се открива и от хълма Копе, разположен югозападно от столицата. Националният парк с пещерата Чинхой е известен в цял свят – на едно място в него в резултат от сриването на дъното на пещерата се е образувало уникално езеро.

И за забавлението на туристите са помислили местните хора – може да избирате между посещение на нощни клубове, театри, киносалони и ресторанти. Голф  и тенис игрищата, площадките за езда няма да разочароват и любителите на активния отдих. Съвременните бутици и огромните супермаркети ще зарадват любителите на шопинга.

А ако обичате екзотиката, африканският пазар Мбаре Мусика е вашето място. Тук винаги е весело, многолюдно и шумно и ще ви предложат голям избор на дрехи, плодове, зеленчуци, билки и предмети от народните занаяти.

В столицата на Зимбабве целогодишно цъфтят различни екзотични дървета – затова неслучайно я наричат Града на цъфтящите дървета.

Луксозен курорт и град магазин

Когато през втората половина на 19 век у знатните граждани на Валета се появява необходимост от комфортна почивка, в североизточната част на Малта, на пристанището Марсамшет, се появил шикозният курорт Слима.

Откъде се е взело това име, спорят и до днес. Според една от версиите то е съкратен вариант на Tas-Sliema, което се превежда като В параклиса на Девата на света. Според други означава покой, тишина. И действително там някога е било тихо и спокойно рибарско селце, а църквата, посветена на Дева Мария, не е една, а цели три.

Така или иначе, днес Слима е престижен жилищен район с луксозни хотели, множество кафенета, ресторанти и магазини. По тихите му улички са накацали разкошни и елегантни вили на състоятелните жители на Валета, но разбира се, и туристите не подминават този сравнително млад курорт и в пика на сезона населението на града на практика се удвоява. И не е чудно, защото бреговата линия на града се простира до съседния Сент Джулианс – главната туристическа зона на острова.

Природата се е потрудила да създаде тук удивителни условия за почивка – скалисти плажове с площадки за почиващите и гладки плоски скали, внимателно и плавно спускащи се към морето – сякаш се безпокоят за удобството и сигурността на плажуващите. На крайбрежието може да се къпете, да събирате тен, да се занимавате с гмуркане и подводен риболов, ветроходство и водни ски.

А в свободните от плажуване часове – да се разходите по красивия бряг, да посетите местните забележителности – британската кула, построена в готически стил в края на 19 век, и множеството местни църквички.

В сезона към Слима се устремяват не само любители на спокойната почивка, но и шопинг маниаци. Тук на практика има бутици на всички известни модни къщи и марки. А в двата огромни супермаркета на практика можете да купите всичко.

Какво повече може да иска един пътешественик – пълноценен отдих, красив пейзаж, исторически забележителности и богат пазар.

Празникът на драконовите лодки

В петия ден в петия месец по лунния календар в Китай празнуват древен колоритен празник – Дуан-у-Цзе. Наричат го още Фестивалът на лодките дракони или Празник на двойните петици. Това е едно от трите най-значимите обществени събития там. Историята му започва в далечното минало. В епохата на Воюващите царства живял в кралството Чу поетът Цю Юан. Той работел в двора на владетеля като министър и имал влияние над него, което му донесло и много завист. Неведнъж той се обръщал към царя с предложения да бъде преборена корупцията и да се спре политическата деградация. Въпреки това владетелят останал глух за съветите му – той чувал само лъжливите приказки на враговете на поета, които постоянно го клеветели. И прокудил Цю Юан от столицата. В изгнание той написал най-хубавите си стихотворения, пълни с болка и безпокойство за бъдещето на страната му. През 287 г. пр. н. е., когато войските на Цин завладели родината му, поетът не могъл да понесе срама и се удавил в реката. Узнавайки за това, хората се качили на лодките си, надявайки се да открият тялото му. За да отпъдят ненаситните речни обитатели и зли духове, те силно биели барабани, пляскали с гребла във водата, я някои от тях даже хвърляли ориз, за да не гладува удавникът. Така и не го намерили, но с падането на нощта видели духа му. Той казал, че ориза, предназначен за него, го яде речният дракон. Затова трябвало да го опаковат в тръстикови листа и да го завържат с цветен конец – нещата, от които най-много се плаши змеят. Така дошла традицията да се хвърля цзунцзи – лепкав ориз, увит в листа от тръстика. Покрай това в този ден децата носят напълнени с пелин разноцветни амулети, изобразяващи дракон или лъв. Китайците вярват, че те ще прогонят от малчуганите злите духове. А в памет на поета се устройват съревнования с лодки, на чиито носове са изобразени драконски глави и опашки. Те се строят в дворовете на храмовете и се освещават от даоистките и будистките монаси, преди да се пуснат по вода. Екипажът им се състои от 24 до 30 гребци и барабанчик, който задава ритъма. Днес тези съревнования са известни не само в Китай, но и зад границите му, а гонките, с чиято органицация се занимава International Dragon Boat Federation, вече са международни.

Черапунджи – там, където “растат” мостове

Шарена и необичайна е Индия. И трудно може да ни учуди с нещо – точно защото постоянно очакваме да бъдем изненадани. Все пак си мисля, че мястото, на което отиваме днес, ще бъде истинска изненада  за вас, защото едва ли друг път сте чували за подобни съоръжения, плод на природата. :)

От стари времена хората строели мостове над реки, езера, клисури и стръмни склонове – дървени, каменни, железобетонни, метални, въжени… В индийския щат Мегхалая и обаче не си блъскат главите над това какъв материал да изберат при строежа на пътищата си над водата, нито върху сложни архитектурни разчети. Тук мостове местните жители не строят – тук те растат сами.

В ролята на мостостроител на това удивително място влиза гората. На 1300 метра надморска височина, в едно от най-дъждовните места на планетата – Черапунджи – за строежа на тези въздушни пътеки се използват корените на каучуковия фикус.

Още преди 500 години живеещите по тези места забелязали, че кореновата система на това удивително растение израства навън. И решили, че е редно да се възползват от това, което им предлага природата. При това без капиталовложения – никакви . Всичко необходимо било с помощта на едни съвсем прости устройства – рамки, които просто насочвали корените на растението в нужната посока. Единствени недостатък на този тип строителство обаче били дългите срокове – процесът продължавал 10-15 години. За това време израстъците ставали дълги до трийсет метра и стигайки до отсрещния бряг, здраво враствали в земята. Получавала се доста здрава “постройка” – на нея едновременно можели да застанат до 50 души, без никаква опасност от срутване. При това за разлика от човешките творения, които с годините се рушат – тези с времето стават по-здрави, като стоманени въжета.

Е, още ли има някой, който си мисли, че има по-добър инженер или архитект от природата!? Е, в интерес на истината – в случая леко насочена и подпомогната от човека. :) 

Моят избор за туризъм!

В България е пълно с нереално красиви местности, голяма част от тях и с богата история. Имаме много планини, дори и море, на което да се радваме през лятото. Аз обаче най-много предпочитам да почивам на уединени места. Това лято ходихме на палатка на Иракли, обиколихме и още няколко по-девствени плажа, където имаше съвсем малко хора и почти никакви следи от цивилизация (като изключим боклукът, изхвърлен от по-некултурните, част от който останалите изхвърляхме. Почивката ми беше в средата на юли, за радост по това време нямаше чак толкова водорасли, а водата беше доста по-бистра, отколкото е през август, например. Прекарах си супер! В моментите, в които ми се искаше да видя цивилизация, отскачахме до някое красиво, не просто комерсиално място - като стария град на Несебър, ботаническата градина в Балчик, Созопол и др. За другата година съм си набелязала да посетя парк Странджа, а и в най-южните райони между Ахтопол и Резово, също има много красиви и все още девствени плажове. Дано не ги унищожим. Надявам се с половинката ми да успееем да отделим един уикенд и да направим една малка почивка и през есента – отново на някое по-отдалечено от шум и цивилизация място. Естествено, и за тук вече съм си набелязала предпочитание – прекрасно изглеждащото Еко-селище Руминика, намиращо се в Родопите до Цигов чарк. Много неща съм чувала за този район и съм сигурна, че през есента ще е адски красиво. А и като ни познавам, ще обиколим всичко – гъвкави сме в транспорта – кола, велосипед, пеша - както падне :)