В югозападната част на Боливия се намира малкото градче Уюни. Известно е по цял свят, но не с това, за което ще ви разкажа днес, а благодарение на най-голямото в света солно езеро Солар де Уюни. И малцина знаят, че само на няколко километра от него се намира още едно, също толкова уникално място – гробището на стари вагони.
В края на 19 век правителството на Боливия, начело с президента Анисето Арку, решават активно да подкрепи изграждането на железопътна линия в района. И логично смятайки, че за икономическия просперитет на страната една разгърната транспортна система е абсолютно задължителна, властите обезпечили финансово и технически проекта и скоро малкото градче станало истинско железничарско средище.
В него се намирала крупна възлова станция, през която минавали всички важни пътища на региона. Предвиждало се Уюни да стане процъфтяващо селище, ключов транспортен и търговски център на страната.
Често обаче се случва предварителните планове да бъдат опровергани от случващото се.
Първият проблем дошъл със… саботаж. Местните жители – индианците аймера – възприели строителството като нахлуване в земите им и започнали да протестират. И ако този проблем бил сравнително лесно уреден, то със следващия плановете на управляващите рухнали като плочки от домино.
Въпросът е в това, че пътят бил тясно специализиран - само за превозване на природни ресурси, иначе казано теснолинейка. Но както е известно, никъде по света залежите от руда не са безкрайни. За около двайсет години те свършили и не останало нищо за транспортиране. Потребността от коловози изчезнала, а градът постепенно започнал да запада. Ненужни станали и локомотивите и вагоните. Те били изтеглени от града и оставени да ръждясват под открито небе. Така се появило мястото, което посетихме днес – като разказ за едни неслучили се мечти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар